Често наблюдавам всичко по улицата – малките магазинчета, разбитите плочки, хората, хвърлящи фасовете си на тротоара, спрелите коли по него. Много неща ми правят впечатление. Често анализирам и себе си. Емоциите, които изпитвам аз и хората около мен. Наблюдавам лицата им. И все се чудя. Какво ли чувстват? Какво ли си мислят точно сега? Накъде ли са се запътили? Имат ли посока? Имат ли цел?
Днес обаче си задавам друг въпрос. На какво ми прилича любовта? Що е то любов?
Освен основна човешка потребност и цел, към която се стремим ежедневно, какво бих могла да изрека за нея. Искам да я оприлича на нещо. Да я определя с метафора, да направя сравнение. Да я изразя с думи. Да я напиша, дори.
Седя на този стол на фалафелите на ул. „Екзарх Йосиф“ и срещу мен се открива гледката на магазин за китайски стоки и започвам да разсъждавам – „не ми ли прилича любовта точно на това?“. Замислям се колко бързо ние консумираме тези продукти и колко бързо техният живот угасва. Купуваме си будилник и след два месеца той се поврежда. Не се опитваме да го ремонтираме, защото е по-лесно да си купим нов. Дори не ни интересува причината, поради която неговите стрелки вече не тик-такат.
А не е ли така и с връзките между хората понякога? Нещо не върви и слагаме край. По-лесно е. Не задълбаваме, не влагаме много усилия. Или пък ни е страх да потърсим причината за неразбирателството и да я изговорим. Търсим лесното. Не се опитваме да залепим старата ваза, да поправим будилника, да зашием скъсаното копче. Не. Искаме да си купим ново. Защото е по-лесно и бързо. Защото няма да вложим толкова усилия. Защото новото винаги е по-вълнуващо.
И докато размишлявам вече 15 минути, покрай мен минава кола и чувам стара позната песен. И ми хрумва. Не прилича ли любовта точно на песен? Чуваш песен за първи път, грабва те, сваляш си я на телефона, слушаш я N на брой пъти. После започва да ти звучи странно и не толкова любимо. Слагаш я в друга папка в телефона си. Не след дълго я изтриваш. После повдигаш очи от досада, когато я чуеш, минавайки край някое заведение. Ако я слушаш след една-две години обаче, си я спомняш с приятна въздишка. Липсва ти отминалото време и моментите, за които ти напомня тя.
Както е и между хората. В началото всичко е вълнуващо, после свиквате един с друг, идва навика, след него досадата от еднообразието и после краят, ако сте достатъчно смели да го сложите. След няколко години като чуете от баничарницата на спирката онази песен, която сте слушали на брега с него/нея и сте се обичали, въздишате и искате да върнете лентата. Искаме старата песен на нов глас.
А тази любов с теб, която ми се случва днес, не мога да я оприлича на нещо конкретно. Не ми прилича на нищо и не ми напомня на нищо и никого. Може би, никога не се е случвала такава или подобна на тази. Тази е толкова различна. Не мога да ѝ сложа етикет. Не мога да я нарека. Не мога да ѝ измисля метафора или да я сравня с друга. Дали именно на това казват истинска любов?
Thea (@thea.bo)
Ех, тези видинчани ????