Свикнали сме да говорим за „най-хубавото, най-доброто, най-великото, най-гениалното”… Най-хубавата картина, най-добрия приятел, най-великото пътуване, най-гениалния филм. Е, какво ако този път се престрашим да говорим за най-лошото? Например най-лошия филм. Определен е като такъв, но честно казано не искам да изпадам и този път в крайности и бих искала да го етикирам по друг начин. Най-безсмисления филм? Да, приляга му. Наситен с неяснота на множество събития, от които не следва абсолютно нищо.
И понеже съм на вълна „най“, използвам момента да кажа, че за да се появи този филм на бял свят са похарчени 6 милиона долара. Най-безсмислено похарчените 6 милиона долара, хора! Филмът се казва The room/ Стаята. Режисьорът е Томи Уайзоу, който играе и в главната роля на Джони. Цялото действие се развива около него. Той има своя любима, на име Лиса и най-добър приятел Марк. Лиса изневерява на Джони с Марк, без той да знае – класика в жанра. В последствие Джони разбира и се самоубива… В последната си сцена, след като се прострелва в устата, сякаш възкръсва и продължава да крещи, което е доста съмнително, но пък това си е режисьорско решение, нали?
Основният персонаж във филма е мрачен човек, с дълга черна проскубаха коса, стърчаща в доста посоки, но и мазна, което допринася за неговия нечистоплътен вид (така се носи и в истинския живот). Има здраво, мускулесто тяло с вид на млад жребец, а лицето му е на 60 годишен човек – изморено, сбръчкано. В погледът му няма нищо. В речта му също. Всяка реплика, която казва е с лошо произношение и полски акцент, а в редките случаи, когато има интонация, тя е използвана неадекватно за ситуацията.
Но да не ви отегчавам повече. Преминавам напред с нещо доста забележително – винаги и навсякъде Джони е с черен, погребален костюм. В къщи на дивана, в магазина за цветя, в кафенето, в парка, в спалнята… Само по време на секс сцените го сваля.
Жанрът на филма е определен като драма, но мисля, че хората, които са го гледали и продължават да го гледат го намират за трагикомичен. Изумена съм от сценаристът, а именно отново Томи Уайзоу (който между другото е и автор на текста към музиката във филма. Очевидно е всестранно развита личност). Речникът на всички герои във филма е прекалено беден. Има досадно много повторения. Мисля, че онова, което успях да запомня най-добре беше разменяне на реплики като:
Майката на Лиса: „Имам рак. Умирам.“
Лиса: „О, не се притеснявай. Всичко ще се оправи.“
След което продължават лафчета на по кафенце.
Или пък:
Марк: „Ако Джони разбере, че спя с приятелката му ще ме убие.“
Лиса: „О, не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.“
Секунда, след разменянето на тези реплики следват страсти, целувки и секс сцени, в които ясно си личи и противоречи първоначалните реплики от сюжета.
Тъжно ми е, че е нужно да ви спомена и за пренасищането от секс сцени, които ме накараха да изпитам истинска погнуса. В първите две минути от филма се започва с такава. Вижда се как главния герой със сигурност не прави секс със Лиса и по-лошото е, че по никакъв начин не успява да заблуди зрителя (имам предвид, че се цели в корема ѝ…)
Непосредствено след първата сцена, може би има-няма пет минути по-късно, започва нова секс сцена, също толкова изтощителна, досадна и противна за нас зрителите. Всичките тези кадри се осъществят с опит за романтика и нежна музика, която в известни дози е непоносима, почти колкото самия „секс“ между тях. Друг интересен факт е зловещия начин, по който се смее Джони (Томи Уайзоу) докато се сношава с любимата си Лиса (Жулиет Даниел).
Но нека пристъпя нататък. Отегчавам ви нали? Ето така се чувствах и аз докато гледах филма.
Общо взето в целия филм Джони се смее зловещо (което в неговите очи е искрен смях от сърце) на всичко и напълно неуместно. В римейка на филма „Катастрофалния артист/ The disaster artist”, в една от сцените, операторът казва на Томи, че не е никак на място да се смее на приятеля си Марк (Грег Сестрино), когато той му споделя ситуация свързана със смърт. Той, обаче усилено продължава да настоява на своето и да твърди, че е абсолютно нормално да се смееш на такова събитие. Определя го като „човешко поведение“.
Интересен е начинът, по който главния герой се забавлява със своята любима. Наливат си водка до половината на чашата, след което доливат догоре уиски и си поръчват пица. Започват да се смеят неадекватно на нещо… никой не знае на какво. Връзват си вратовръзки по главите и се държат като невменяеми. Наистина не знам какво би трябвало да значи това преживяване.
Друга запаметяваща се ситуация е, когато съседът им – Дени, бива нападнат на покрива на сградата, в която живеят. Нападателят си иска обратно парите, при което жертвата отвръща с „Дай ми само 5 минути“. Сякаш ще успее да намери парите за 5 минути на покрива. Сцената отново не води до нищо освен до истерия от страна на Лиса, която ги заварва.
„Стаята“ е филм наситен със съдържание, които не носи никакъв смисъл и не води до нищо интригуващо, вълнуващо или важно. Изгледах го три пъти. Цели три пъти си причиних това. И знаете ли? Филмът те кара да се чувстваш по много различни начини. Първо беше неудобство, на моменти дори си мислех, че вероятно халюцинирам. После започнах да изпитвам и съжаление за болните амбиции на режисьора. Някои хора имат милиони (до ден днешен никой не знае от къде са всичките пари на Уайзоу) и създават това. И продължават да създават. А други, които имат талант и се трудят усилено, нямат финансова възможност да сбъднат своята продукция.
Все пак филмът е смешен. Всичко е толкова неясно и объркващо, че те кара постоянно да си задаваш въпроси. Гледайте го единствено, за да се забавлявате. А после не забравяйте да гледате „Катастрофалният артист/ The disaster artist“ на Джеймс Франко. Ще се посмеете искрено.
П.П. „Катастрофалният артист“ участва в тазгодишното издание на Cinelibri.
Thea (@thea.bo)
Коментари