23.08.2018

„Малки“ разговори

Името на статията е буквален превод от английски на термина, който използваме за безсмислените разговори, които водим в ежедневието си. Прилагателното "малки" пасва съвсем точно. На български бих ги определила като „дежурни“.

23.08.2018

Small talk: Useless and unnecessary conversation attempted to fill the silence in an awkward situation. Commonly backfires into feelings of loneliness and social discomfort. Usually is initiated by comments regarding the current weather, weather pattern of the past/future few days or major weather disturbances in the recent past.

Bъпреки че „малките“ разговори изглеждат безполезни, те всъщност служат за осъществяване на социална връзка между колеги, познати, приятели. Освен това спомагат за установяването на междуличностна дистанция, т.е. избягваме значими или лични теми, за да не допуснем някого прекалено близо до себе си. „Малкият“ разговор често се свързва с необходимостта на хората  да демонстрират позитивизъм или да получават одобрение.

– Добро утро! Абе, гледай навънка к‘во е мрачно! Ужас!
–  Да… само да си останеш вкъщи. Като е слънчево иди ми-дойди ми, ама като е такова…

image courtesy of Jolly Rancher

Сменила съм няколко работни места и подобни разговори слушам навсякъде. За грипа този сезон, за онзи евтин магазин до офиса, за вкусната готвена храна зад ъгъла, за трудното ставане рано и т.н. и т.н.
Често седя отстрани и слушам, без да се намесвам, особено ако хората не са ми от най-симпатичните. Разбира се, че от време на време се включвам от любезност, обаче се чудя.. Не е ли много енергохабящо? Откъде сили за такива безсмислени дискусии и анализи на очевидното? Не може ли да си говорим за по-значими неща? Или просто за смешни, случки от ежедневието. „Express yourself“ дето е изпяла Madonna (и не само, но най-демонстративно).

Крием ли се зад дежурните фрази? Бягаме от истинското сближаване с отсрещния. Слагаме си бариери. А защо?
По-добре да си мълчим и да не хабим празни думи, отколкото да си говорим за времето. Греша ли? Или обсъждането на едни и същи малоумни теми осмисля нечие битие?

Борбата ми със самата себе си води началото си от преди няколко години. Борбата с антитолерантността – и тя там някъде започва. Защо изобщо такива теми ме тревожат? Истината е, че нещата пак опират до самоанализа. Питам се трябва ли да проявявам разбиране към навиците на останалите? Да ги поучавам… едва ли. Престанах да го правя в известна степен, но просто им се чудя. На интересите, на липсата на такива, на мислите, които се вълнуват само от материалното. Чудя им се на ентусиазма да водят „малки“ разговори. Как ще те обогати факта, че колежката от три дни не е спала и го отдава на магнитни бури?

Хайде да си говорим за всичко! За конспиративни теории, за хляба, за живота и смъртта, за новите течения в модата, за страха от обвързване, за срама, за секса, за грима. Да си отворим ума за отсрещния е често пъти много по-вълнуващо отколкото си мислим. Една забавна история от детството, говори много повече за човека, отколкото плановете му за уикенда. Заслужаваме ли да сме щастливи или трябва да си го заслужим? От такива разговори има нужда светът, хората, или поне аз.
Знам, че много от вас са предубедени, затворени и вечно критикуващи, но плътният разговор е много по-приятен от онзи прозрачно-прозаичен, занимаващ ни с хрема или с цени на цигари.


I’m frustrated, I think I hate it
I can’t even look interested
I think the older I get, the harder it gets
Maybe I’m fine, maybe I’m dying
Oh, maybe I’m just tired .. tired of trying the oldest conversation…

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *