Добре, представете си опашките на касите в Джъмбо преди Хелоуин или Коледа. Сега си представете задръстването от Орлов до НДК в шест и половина вечерта в понеделник. Още по-лошо, вие сте предпоследната кола в това задръстване. Ако нямате кола, си представете метрото в седем сутринта, в посока от периферията към центъра. Излизате от подлеза, вали апокалиптичен дъжд, и в този момент историята с Ноевия ковчег звучи все по-малко като мит в главата ви.
Представете си, че си изпускате последната хапка брауни на плочките.
Че си губите кутия с 18 цигари в нея.
Че не сте си изгубили кутията, а нямате запалка.
Все гадости, битовизми, за които не си струва да си тровиш нервите, но някак си те човъркат отвътре и ти става тъпо. И все пак, процентът на гадост при мисълта за подобни ситуации е минимален, в сравнение с мъката на този, който работи в сферата на обслужването на клиенти. На него не му пука от това, че ще гвачи в апокалиптичния дъжд, денят му вече е скапан само поради факта, че отива на работа. Нямам предвид неблагодарната заплата или липсата на кариерно развитие след тази длъжност. Това е друга тема. Тук става въпрос за количеството психично здраве и нерви, с които се сбогуваш след всеки един работен ден. Този, който не е работил в тази сфера, не може да си представи мъката от комуникацията с хора. Всеки си мисли, че на подобни позиции се назначават служители, чиито умения включват единствено боравенето с кафемашина и цъкането върху тъчскрийна на екрана на компютъра.
Истината обаче е такава, че трябва да притежаваш невъобразим талант и подход в общуването, за да си тръгнеш от работа ментално читав. Няма значение към кой от четирите характера на Юнг принадлежиш, няма значение дали си интроверт, екстроверт, спокоен или избухлив – крайният резултат е един и същи.
В края на работния ден всичката йога на света няма да ти помогне да си върнеш хармонията в душата и телесата.
През първите два, три, пет месеца, си повтаряш една и съща мантра, която звучи като нещо от сорта на „абе не ги познаваш всичките тези хора, не знаеш какво им е в главата, не знаеш какво им се случва в живота, не ги съди” и всякакви подобни морални поучения, на които са те учили вашите. А и нямаш друг избор, освен да си траеш и да се усмихваш, защото клиентът нали винаги е прав. След още два, три, пет месеца обаче, цялата ти емпатия към хората, в роля на клиенти, се изпарява като търпението на един такъв, който си чака фреша или кафето в мола и тактува с крак, твърдейки че много бърза за някъде. След това в почивката си излизаш да изпушиш една цигара, и виждаш как въпросният „бърза” на терасата, смучейки iqos, и обяснявайки на леля си Ванче по телефона, че „няма какво да се прави в тая София, така че нямам планове за днес”.
Всеки трети човек, опиянен от властта си на клиент, който „винаги е прав”, незнайно защо решава, че трябва да се държи като разглезено 5-годишно, на което не му дават близалка. Той, клиентът винаги е прав, ама докато не започне да злоупотребява със статута си на такъв. Това не ви е GTA-ката, в реалния живот сме, не може да псувате, обиждате и чупите наред разни неща безнаказано, колкото и правомощия да имате като клиенти. Просто не може. Никой на никого не е длъжен. Продавач-консултантите правят понякога непосилни неща, за да угодят на всяка една прищявка, на която не винаги са длъжни да откликнат позитивно, така че едно искрено „благодаря” от клиента, би подействало мотивиращо. Но не, то „нали това им е работата, като не им харесва, да си намерят друга”. Ами да, ама нали трябва все някой и тази работа да върши. Та понеже това им е работата, и понеже освен нея, всички ние трябва да изпълняваме ролята и на социални същества – обичливи, дружелюбни и най-вече адекватни, ето няколко препоръки за това какво не е яко, нито пък логично да правим, докато си поръчваме обяд например.
Първо, и най-важно, не е яко да си избиваме комплексите пред служителя на касата. Той си има достатъчно проблеми, не е нужно да му показваме колко сме напред с нещата от живота, само защото ние работим в офис по 8 часа, а той в мола по 12.
Второ, няма никакъв смисъл да му се изнервяме, че сме си поръчали нещо, което на друго място струва много по-малко от сумата, която ни съобщава той. Нищо не може да се направи по въпроса. В мола сме, наемите са високи, животът е скъп. Вземете си кафето за 4,50 и следващият път си поръчайте от друго място, като преди това разгледате цените. Трето, не се сърдете ако ви таксуват допълнително за някоя ваша прищявка.
Малко са безплатните неща на този свят, особено в днешно време, но вижте, усмивката и доброто възпитание са едни от тях.
Четвърто, не изливайте целия си емоционален товар върху човека на касата, колкото и да му се иска да ви изслуша, нито един от десетината души, чакащи на опашката зад вас, не смята, че това е добра идея. Допустимо е да го правите, само когато сте единствен за момента клиент. Няма нищо срамно, а и може да се окаже, че освен за вас, това е единственият смислен разговор за деня и за продавач-консултанта. Пето, и последно, хората са социални животни, и за да направим симбиозата лека и приятна, колкото и банално да звучи, нека се държим с останалите така, както искаме да се държат с нас. Толкова е просто. Засега хармонията в тази част от обществената среда е химера, а промяната не коства много.
Tози текст е на Диляна Христова – нашия гост-автор. Надяваме се да стане от онези гости, които притежават собствени пантофи и имат чип за асансьора 😉
Прекрсасна е, а ние сме щастливи да споделим с вас таланта ѝ.
Go Follow Doubleeeed
Коментари